Определение № 67/04.04.2018г. по гр.д. № 279/2017г.

 

Съдия докладчик: Славка Кабасанова

 

Делото е образувано по постъпила искова молба от Б.Г.К., ЕГН , с постоянен адрес: с.П., общ.Ч., против И.С.И., ЕГН ....., с постоянен адрес: гр.Н., ул.....№ ...., и Д.Б.М., ЕГН ..., с постоянен адрес гр.Н., ул. ... № ..., ет...., ап...., в която се сочи, че ищцата е наемател на недвижим имот – къща с адрес: ......, в Англия /Обединено кралство Великобритания и Северна Ирландия/, че в началото на месец март 2015 г. с ответниците се договорили да ползват къщата заедно, като уточнили и кои точно помещения да ползват И.И. и Д.М., че ще й заплащат месечен наем от 680 паунда или 1466,69 лева месечно. Ищцата твърди, че ответниците ползвали въпросните помещения от м.03.2015 г. до 13.05.2017 г., като плащали наема си редовно до м.11.2016 г. Б.К. твърди, че не й заплатили целия наем за месец ноември, а именно сумата 110 паунда или 237,26 лева, а за периода от м.12.2016 г. до м.04.2017 г. наем от по 680 паунда или 1466,69 лева за всеки месец, а за месец май до 13 число – 290 паунда или 625,50 лева. Ищцата сочи, че за общо дължимата й сума от 8196,22 лева по договора за наем, се снабдила със заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК № 639/02.10.2017 г. по ч.гр.д.№ 1160/2017 г. на РС гр.Н., ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението в съда на 27.09.2017 г. до окончателно изплащане на вземането.  Твърди, че срещу заповедта ответниците подали възражение. Б.К. моли съда да признае за установено по отношение на ответниците, че й дължат сумата, за която е издадена заповедта за изпълнение.

При условията на евентуалност, в случай, че съда отхвърли установителният иск се иска да бъде разгледан осъдителен иск с правно основание чл.59 ЗЗД, по който ответниците да бъдат осъдени да й заплатят сумата от 8196,22 лева, ведно със законната лихва от 30.11.2017 г. до окончателно изплащане на главницата, тъй като счита, че незаплащайки наем за част от м.11.2016 г. за месеците 12.2016 г.; 01.2017г.; 02.2017 г.; 03.2017 г.; 04.2017 г. и за м.05.2017 г. до 13-то число те са се обогатили за нейна сметка с въпросната сума.

От ответниците И.С.И. и Д.Б.М. в отговора на исковата молба е направено възражение на основание Регламент/ЕС/ № 1215/2012 г. за липса на компетентност на българския съд  да разгледа спора. Твърди се, че компетентен е съдът във Великобритания и затова се иска прекратяване на делото от РС – гр.Чепеларе. Ответниците сочат, че живеят във Великобритания и се позовават на чл.4 от Регламент/ЕС/ № 1215/2012 г, съгласно който искове срещу лица, които имат местоживеене в държава членка, независимо от тяхното гражданство, се предявяват пред съдилищата на тази държава членка. Считат, че съдът във Великобритания притежава изключителна компетентност да разгледа делото, съгласно чл.24 1) от Регламент/ЕС/ № 1215/2012 г, според който по дела, които имат за предмет вещни права върху недвижим имот или договор за наем на недвижим имот компетентен е съдът в държавата членка, в която е разположен имота, независимо от местоживеенето на страните. Намират, че съгласно чл.27 от регламента, съгласно който когато съд на държава членка е сезиран с иск, който основно засяга дело, по което съдилищата на друга държава членка имат изключителна компетентност по силата на чл.24, той слежебно, прогласява, че не е компетентен, ЧлРС следва да прогласи, че не е компетентен да разгледа делото.

В определение №13/25.01.2018 г., с което насрочи делото, съдът даде възможност на ищцата да вземе становище по възражението и указа на страните, че обстоятелството къде е местоживеенето им подлежи на доказване.

В проведеното на 29.03.2018 г. о.с.з. съдът остави без уважение искането  на ответниците да прогласи, че не е компетентен да разгледа спора съгласно чл.27 от Регламент/ЕС/ № 1215/2012 г, позовавайки се основно на доводите на ищцовата страна срещу възражението, а именно разпоредбата на чл.26 от регламента, съгласно която извън компетентността, която произтича от други разпоредби на регламента, компетентен е този съд на държава членка, пред който се яви ответникът. Съдът се мотивира с обстоятелството, че в хода на заповедното производство М. и И. са подали възражение срещу издадената заповед за изпълнение без да посочат в него липса на компетентност на българския съд да разгледа делото.

Съдът счита, че това определение, доколкото не е прекратително, може да бъде отменено на осн.чл.253 ГПК. След като се запозна със становищата на страните и доказателствата по делото съдът намира, че възражението е основателно и не е компетентен на осн.чл. чл.24 от Регламент/ЕС/ № 1215/2012 г. да разгледа предявените искове.

В случая, неправилно съдът е указал на страните в проекта за доклад по делото, че релевантен е въпросът за местоживеенето им. С разпоредбата на чл.24 е въведена изключителна компетентност по дела образувани в държава членка във връзка с възникнали спорове относно наем на недвижими имоти – тя е пред съда на държавата членка, в която се намира имота.

В случая страните по делото са граждани на Република България (страна членка на ЕС) и спорът между тях е във връзка с сключен договор за наем на неджижим имот във Велкобритания (страна членка на ЕС). Следователно съгласно правилото на чл.24 от Регламент/ЕС/ № 1215/2012 г. компетентен да разгледа делото образувано от Б.К. (наемодател) срещи И.И. и Д.М.(наематели) по повод неизпълнение на задълженията на последните по договора, е съдът във Великобритания. Съгласно същата разпоредба въпросът за местоживеенето на лицата е ирелевантен.

В раздел 7 от регламента са предвидени изключения от правилата за компетентността. Ищецът се позовава на чл.26 §1 изр.1, съгласно който компетентен по спора е съдът на държавата членка, пред който се яви ответникът. В изречение второ от тази разпоредба се сочи, обаче, че това правило не се прилага, когато ответникът се явява, за да оспори компетентността на съда или когато друг съд има изключителна компетентност по силата на чл.24. Доколкото в случая на съда във Великобритания като съд по местонахождение на отдадения под наем имот е предоставена изключителна компетентност, обстоятелството, че в хода на заповедното производство И.И. и Д.М. са ангажирали своевременно възражения по чл.414 ГПК и не са направили в тях изявления за липса на компетентност на българския съд, не води до пророгация на компетентност.

Ищцата счита, че доколкото са предявени искове по чл.422 ГПК и чл.59 ЗЗД, а не иск по чл.232 ЗЗД, в случая чл.24 от регламента не намира приложение. Напротив, обстоятелството, че ищцата е избрала един от алтернативно предвидените способи за защита на правата си по договора за наем, да подаде заявление по чл.410 ГПК за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение, а не искова молба по общия исков ред, не означава, че предмет на иска по чл.422 ГПК не е договорът за наем, сключен във Великобритания между нея и ответниците. Формално претенцията й действително е за признаване за установено, че ответниците й дължат сумите за наем, за които е издадена заповедта за изпълнение от РС Н., но въпреки че този иск е установтелен, той има за предмет договора за наем. Материалноправното правоотношение, което подлежи на изследване по делото е наемното.

Доколкото българският съд не е компетентен да разгледа главния иск, неподсъден на него се явява и предявения в евентуалност осъдителен иск с правно основание чл.59 ЗЗД. Този иск се подчинява на правилата за подсъдност важащи за главния установителен иск. Друг е въпросът, че този иск е недопустим. Съгласно чл.59 ал.2 ЗЗД искът може да се предяви, когато няма друг иск, с който обеднелият може да се защити, а в случая от наведените доводи в исковата молба се установява, че такъв има.

На следващо място от показанията на свидетеля П.К. става ясно, че ищцата не е предявила иска срещу И. и М., тъй като не е знаела адресите им във Великобритания. Дори да не е знаела тези във Великобритания, доколкото тя очевидно е знаела адресите им в България, предвид изключителната компетентност на британския съд, за последния не би представлявало трудност да призове  И. и М. на българските им адреси. Връчването на исковата молба би могло да се осъществи без пречка по реда на Регламент №1393/2007 относно връчване в държави членки на съдебни и извънсъдебни документи по граждански и търговски дела.

Правилото за обвързване компетентността на съда не с обичайното местоживеене на страните по договора за наем, а с местоположението на отдавания под наем имот произтича от факта, че обичайно там се изпълняват задълженията по него, там са  третите  лица, възприели обстоятелства свързани със сключването на договора и по-лесно съдът би изяснил релевантните факти.

Съдът счита, че следва да прогласи на осн.чл.27 вр. с чл.24 Регламент/ЕС/ № 1215/2012 г., че не е компетентен да разгледа спора и да прекрати производството по делото и затова

 

ОПРЕДЕЛИ:

 

ОТМЕНЯ определението в о.с.з. от 29.03.2018 г. по делото, с което е оставил без уважение искането на ответниците да прогласи, че не е компетентен да разгледа спора.

ПРОГЛАСЯВА, че РС Чепеларе не е компетентен съгласно Регламент/ЕС/ № 1215/2012 г. относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по граждански и търговски дела да разгледа настоящия правен спор по искови претенции на Б.Г.К., ЕГН ......, с постоянен адрес: с.П., общ.Ч., против И.С.И., ЕГН ....., с постоянен адрес: гр.Н., ул.....№ ...., и Д.Б.М., ЕГН ..., с постоянен адрес гр.Н., ул. ... № ..., ет.,,,, ап...., с правно основание чл.422 ГПК и чл.59 ЗЗД, като ПРЕКРАТЯВА производството по гр.д.№279/2018 г. на ЧлРС.

Определението подлежи на обжалване с частна жалба пред Смолянски Окръжен съд в едноседмичен срок от връчването му на страните.